Агресия и агресивност

Физиологическа основа на агресията

Системата агресивен поведенчески акт включва три елемента:
– постъпваща информация, определена от въздействията на външната среда, които се възприемат от сетивата, анализаторите и влияят върху личността;
– пропускане на приетата информация през мозъка и неговите механизми, създадени в резултат на взаимодействие между индивида и миналия му опит;
– изходна реакция – особености на индивидуалното и социално поведение, които са видими прояви на агресия.

Същност на агресията.

Агресия – от латински – нападам, пристъпвам или прокарвам със сила своята гледна точка; атакуване на другия. Агресивното поведение е нападателно поведение и е един от механизмите за психична защита на лимността. Агресията е поведение, което цели да причини загуба или вреда на друго живо същество, което се стреми да избегне едно такова отношение към себе си. Агресията е израз на много голям енергиен заряд в човешката душевност. Тя носи в себе си огромен разрушителен потенциал, чиито последствия застрашават самото съществуване на цивилизацията. Понятието агресивност е социално качество на личността и означава нападателност с използването на сила с цел да се нанасят определени вреди. В широк смисъл това е всяко експанзивно, упражняващо принуда върху обекта или друго лице поведение, водещо до увреждания при недостатъчна защита. Агресивното поведение може да се извършва по следните начини:

  • Моторно , физическа / агресивно действие/
  • Речево / вербална агресия/
  • Изразно / експресивна агресия/
  • Свързано със средства / инструментална агресия/
  • С правила / напр. Състезания/
  • Без правила
  • Непосредствен израз на подбуда / напр. Изблик на гняв/
  • Направлявано / напр. Коварно отмъщение/
  • Инициативна
  • Отбранителна
  • Психическа
  • Въображаема
  • Временна /епизодична/
  • Постоянна /продължителна/
  •  Масова /стихийна/
  •  Автоагресия и др.

Освен агресията, отправена навън, към другите, говори се и за агресия, отправена към собствената личност. И в това отношение може да се наблюдават сравнително невинните й прояви, при които човек твърде често отправя упреци към себе си при различни неудачи във всекидневния си живот. Но в някои случаи това можи да стигне до степени на самобичуване, което, ако се превърне в трайно състояние, представлява опастност за психическото здраве. Като най – крайна проява на тази форма може да се приеме самоубийството, което е свидетелство за пълен провал на уравновесяването на човека с живота. При него действат и други форми на неприспособимост като депресия, психози и др.

Състояние на проблема в психологията

В психологическите изследвания на агресивното поведение изглежда уместно да се оперира с един модел, съдържащ две свързани във всички точки

една с друга вериги от процесни елементи – едната, направлявана предимно отвън, състояща се от възприемане на събитията, разбиране на значението им, мотивация, избор на действието, антиципация на ефекта му, инструментално агресивно поведение, оценка на резултата, и другата, направлявана предимно отвътре, включваща когнитивна възбуда, активиране на целя организъм, аверсивно чувство, емоция или афект, експресивна агресия, оценка на постигнатото разтоварване на възбудата. И в двете процесни вериги трябва да се има предвид наличието на неагресивно поведение като алтернативно решение и на обратна връзка.
Психологическите теории за агресивнота поведение са създадени от клинични психолози /Фройд/, зоопсихолози / Лоренц/ и социални психолози / Долард, Милър/. Фройд обръща внимание преди всичко на произхода на агресивните импулси от вътрешни конфликти и описва „ несъзнателната” готовност за агресия / агресивно настроение, раздразнителност, фантазия, чувства за вина/ и изопачените форми на осъществяването й / натрапчиви действия, депресия, психоматично заболяване, агресия върху заместващ обект, механизъм на изкупителната жертва, проекция/. Концепцията за агресивния нагон / наричан също деструктивен нагон или инстинкт за смъртта/ е създадена от Фройд.

Към проблема за агресивността Фройд е тласкан от редица обективни находки в неговата практическа и теоретическа работа, както и от социално-политическата атмосфера между двете световни войни. Общата му ориентация е вътрешно-инстинктивна. В ранните му трудове агресията е отговор при осуетяване в търсенето на удоволствие или за избягване на страданието. Фройд открива желанието да се убива като съставка на амбивалентното отношение към бащата. То е свързано с желанието да се угоди на сексуалния инстинкт, с техния първи обект – майката – и препятствие – бащата. Но Фройд намира този нагон към агресия и у феномените на садизма и мазохизма, следи от които, както отбелязва , се съдържат и в нормалните сексуални отношения. Това е познатото почти на всекиго желание понякога да причини болка на       любимия човек или готовността сам да понася болка от него. Освен агресията, отправена навън, към другите, говори се и за агресия, отправена към собствената личност. И в това отношение може да се наблюдават сравнително невинните й прояви, при които човек твърде често отправя упреци към себе си при различни неудачи във всекидневния си живот. Но в някои случаи това можи да стигне до степени на самобичуване, което, ако се превърне в трайно състояние, представлява опастност за психическото здраве. Като най – крайна проява на тази форма може да се приеме самоубийството, което е свидетелство за пълен провал на уравновесяването на човека с живота. При него действат и други форми на неприспособимост като депресия, психози и др. Обедителният субект на всички тези прояви е нагонът към смъртта, а агресивните действия, които произтичат от него, са в тясно съчетание с еротичните. И тъй като първоначално цялата личност съдържа в себе си всички нагони, то, подобно на автоеротизма, и нагонът към смъртта се проявява под формата на автоагресия от мазохистичен тип. Този инстинкт към смъртта е насочен към саморазрушаване, при което крайната степен е самоубийството. По – късно индивидът намира външни обекти за своята агресивност и тя приема садистични форми. Агресивният инстинкт се насочва и към възвръщане на другите в състояние на неодушевеност. Ако срещне външно препятствие обаче, агресивността се оттегля навътре, увеличавайки размерите на вътрешното саморазрушаване. Този вид агресия се поема от Суперегото и се използва срещу Аз-а, както първоначално агресията на детето към родителя му се връща като ответна агресия на същия. Така подтискането й навън по вече набелязания път я прехвърля върху Суперегото и се изразява в агресия на Суперегото върху Аз-а. Оттук Фройд прави два извода: Първият, че строгостта на Суперегото не зависи от строгостта на възпитанието, а от силата на отказаните да бъдат удовлетворени либидинозни и агресивни инстинкти, които поради това биват трансформирани в енергия на Суперегото.
Вторият извод, че подтискането външните прояви на агресията, което е едно от основните достижения на цивилизацията, изглежда изключително вредно за индивида. За щастие, според Фройд, много от импулсите, идващи от инстинкта към смъртта, могат да бъдат заменени с нечовешки обекти – например, с практикуването на лов, с разтоварване чрез спорт и пр., сублимирани или канализирани в социално приемливи дейности – от контактни бойни изкуства до усмиващи сатира. Когато обаче импулсите, идващи от инстинкта към смъртта, не
намерят социално приемлив отдушник, те дават своя пряк израз в агресивно поведение.
Инстинктивният характер на агресивносттасе подкрепя и от К. Лоренц, който обосновава схващанията си от етологически позиции, т. е. на базата на изследвания върху животни. Неговата „хидравлична теза” характеризира агресията като непрекъснато зареждаща се в организма, т. е. като неизбежна.
Лоренц, н. Н. Тинбергер и др. етолози вярват, че сме наследили редица поведенчески характеристики от нашите животински предшественици, които е невъзможно да бъдат елиминирани чрез възпитанието – една от тях е нашата агресивност. Лоренц е изследвал агресивното поведение при животните преди всичка във връзка с осигуряването на територия, определянето на йерархията в стадото и сексуалното съперничество. Смята , че натрупването на агресивна енергия след определена точка предизвиква атака, независимо от наличието или липсата на външна стимулация. Неслучайно Р. Ардей дефинира човека като „хищник, чийто естествен инстинкт е да убива с оръжие”. Може да се отбележи само:” независимо кого – дори и себеподобните си”. Последователите му смятат, че агресията се предава в следващите поколения и е наследствено.

Теориите за вътрешните подбуди, каквито са тези на Фройд и Лоренц, отстъпват място на теории за външните подбуди. Създатели на новата концепция са Дж. Долард, Н. Милър и др.  Те разработват през 1939 г. теория за зависимостта на агресивното поведение от предшестващите го или очаквани препятствия или неуспех /фрустрация/ , когато те предизвикват гняв. Фрустрацията е едно от онези психически състояния, което изразява неадекватно уравновесяване между индивида и околната среда, както и непълно балансиране в самата личност. В литературата по този въпрос се разграничават три понятия: фрустрираща ситуация, състояние на фрустрация и реакция на фрустрация. Те са взаимно свързани, защото именно при определена жизнена ситуация се явява това състояние, което дири изход в някаква реакция. Определението на фрустрацията като психическо състояние се дава от Н. Д. Левитов по следния начин: фрустрацията се изразява в неприятно преживаване от спречкване или дори осуетяване на желаното действие. Пречките могат да се дължат на външни причини, т. е. на някои обективни влияния на средата, но могат да се намират и в психическото състояние на самия индивид.

Според Розенцвайг, един от изследователите на това явление, фрустраторите са три типа:
а/ недостиг на сили и средства;
б/ лишаване / депривация/;
в/ конфликтна ситуация.

Като пример на първия тип може да се посочи състоянието на човек , който желае да участва в спортно състезание, но знае, че няма необходимата тренировка и физическа издръжливост. Вторият тип се проявява например при загубата на близък човек, имущество или власт. Към третия тип се отнасят конфликтни ситуации, при които се явява борба на мотиви от различно естество, като например между дълга към собственото семейство и възникналото увлечение към друга жена или друг мъж, или при борба на мотивите при вземане на някое съдбоносно решение за бъдещето. Като четвърти вид фрустрация трябва да се определят тези, при които не може да се вземе решение поради силни задръжки. Според степента на фрустрацията може да се разграничат няколко вида преживявания. На първо място са тези, които се характеризират в литературата като реакции на толерантност или търпеливост. Н. Д. Левитов разграничава три варианта на този вид:

а/ въпреки наличието на фрустратор лицето запазва спокойно, разумно отношение към него и не се поддава на въздействието му;
б/ у лицето се явявя напрегната състояние, но същевременно и усилие да се въздържа от нежелателни импулсивни реакции;
в/ привидно равнодушие, което маскира скритото озлобление или униние.

Изследванията на различни автори показват, че толерантното отношение може да се възпитава. В това отношение децата се възпитават чрез постепенно даване на задачите – от леки към трудни, за да се формира трезво отношение и към най – трудните от тях. Добри резултати са получени при деца, които са били възпитавани в спокойна, дружелюбно отношение към другарите си при всички положения в игри и учене. Според концепцията „фрустрация – агресия”, фрустрацията винаги води до агресия, респективно агресията винаги е следствие на фрустрация. Фрустрацията е психично състояние на дезорганизация на агресията, която блокира постигането на определени цели, свързани с удовлетворяването на нейните потребности и се съпътства със силни астенични емоции. Фрустрацията е специфично негативно емоционално натоварено състояние на психиката, често съпътствано от когнитивна дискоординация и телесна ажитация вследствие бариери, осуетяващи постигането целите на индивида. Агресията е деструктивно поведение, насочено към разрушаване на бариерата. Според застъпваната от авторите теза, фрустрацията предизвиква само агресия . Съответно агресията се предизвиква само от фрустрация – не от мъка, лишения или от насърчително подкрепление. Авторите на тази доктрина виждат в нея продължение на възгледите на Фройд, считайки ги за най – систематична теория за фрустрацията и агресията. Същевременно този възглед е най – тясно свързан и с бихейвиористичната доктрина, тъй като аналогията между „фрустрация – агресия” и „ стимул – реакция” е очевидна. Поради включеността и на подбуди между стимула и реакцията тази концепция се отнася към теориите на драйва или към необихейвиористичното направление.Тази теория се основава отчасти на клинични наблюдения и отчасти на лабораторни експерименти. Един от най – известните представители на тази школа е Л. Бърковиц. Той прави две допълнителни модификации на оригиналната доктрина за връзката „фрустрация – агресия”. От една страна разширява понятието фрустрация до общ клас нежелани събития, от които фрустрацията /възникването на препятствие по пътя към целта/ е само един вариант. Един продължителен неприятен стимул например, предизвиква рефлексивно сбиване между маймуни, котки, мишки. У животните агресия може да предизвика и болката при отсъствие на причина във външната среда за нея, гладът, потребността от териториална защита и пр.
От друга страна външните причини за агресията, които у Милър се свеждат само до фрустрацията, у Бърковиц включват и сигнали за агресивност, представени в ситуацията. Те играят ролята на стимулатори, които спомагат допълнително за преодоляване на задръжките – вродени или заучени – пред агресивното поведение. Например, изследователите проявяват повече агресивност към лице, което прилича на жертвата от филм с агресивно съдържание, даже, когато приликата е само в първите имена. Агресивното поведение зависи не само от фрустрацията, но и например от образци за подражание / кино и телевизия/, от нежелани събития и сигнали за агресия. Това са определяните като „външни „ събития, представящи стимулната функция на ситуацията. Във вътрешен план Бърковиц въвежда някои междинни променливи. Това са гневът и интерпретацията , котио заемат мястото на драйва между стимула и реакцията /фрустрацията и агресията/ в неговата концепция. Гневът, породен от фрустрацията, от нежеланото събитие, е основен двигател на агресията. Това е нейният вътрешен, емоционален подбудител. Освен това когнициите, знанието за нещата са вътрешни фактори, които също трябва да бъдат отчитани.
За Бърковиц е характерно, че приема агресивното поведение не само като реакция на фрустриращи фактори, но и като включване на агресивни вътрешни модели на поведение, задействани от специфични стимули, които са вродени. Нещо повече, той приема, че агресивното поведение може да бъде подбудено и само от наблюдение на агресивен модел,  без да има фрустрация. Например забелязвате, че някъде има сбиване и адреналинът ви веднага скача нагоре.
Интерес представлява и концепцията за трансформиране на възбудата. За Бърковиц нежелателното събитие създава вътрешна готовност за агресия, но самата тя се реализира, само ако външните сигнали за агресивност са подходящи. Следователно едни източници на възбуда могат да допринасят за стимулиране на агресивността, а други, за нейното туширане, независимо, че по принцип самите те нямат специфично отношение към агресивното действие.

Принос за изясняване генезиса на агресията в индивидуалното поведение на човека има теорията на научаването. От нейните позиции А. Бандура отстоява инструменталната функция на агресията, т.е., че тя е поведение, усвоено заради адаптивната му стойност, заради подкреплението, което носи, или заради оперантния ефект от неговото прилагане. Важно в този процес е и научаването на подражание. Наблюдаването на агресивни социални модели, които се награждават, или поне не се наказват, увеличава възможността индивидът да се сдържи, следвайки демонстрирания агресивен модел.
Според Бандура, в зависимост от опита – от индивидуалната история на социалното проучване, а също и от свойствата на стимулната ситуация една подбуда може да води до зависимост, бягство, конструктивно справяне с проблема или агресия. Веднъж усвоен, агресивният модел не е ригидно господстващ. Той се съобразява с изискванията на ситуацията и може да бъде изоставен, ако не й подхожда. Но промяната в него може да дойде и от промяната в стимулите и подкрепящите условия, които да трансформират агресията в друга, социално по – желателна форма.
Когнитивната парадигма  също не оставя без внимание феномена агресия. Специфична интерпретация там намират традиционните когнитивни категории.

     Социалната атрибуция, приписването на агресивни намерения на партньора е важна детерминанта на собственото агресивно поведение. Атрибуцията действа съвместно със закона за когнитивния баланс между приписваните мотиви на увреждащото поведение и стандартните норми за справедливост, господстващи в социалната култура. Индивидът отвръща с агресия не само защото е наранен, а защото другият преднамерено е увредил неговите интереси. Съзнанието за умишленост в агресивното действие на опонента влиза в когнитивен дисбаланс с нормите за справедливост, което поражда драйв, изразяващ се в ответна агресия. Затова, когато индивидът чувства, че фрустрацията е своеволна или несправедливо наложена, той е по – склонен към увреждащ отговор, отколкото, ако я счита за случайна или заслужена.
В изследванията за алтруистичното поведение също се констатира, че в случай на конкурентно или агресивно поведение, когато налице е жертва и субект на вреда, последният преживява дисонанс, държащ се на различието между съзнанието за актуално нанесената от него вреда и потребността от спазване закона за справедливостта при обмяната. Появява се чувство за вина, дистрес, които водят до редица следствия: възстановяване на психичното равенство, където са възможни редица изкривявания в ущърб на жертвата, нейната диперсонализация, вменяване на вина и т.н., както и възстановяване на реалното равенство по пътя на компенсацията.
За агресивно поведение може да се говори само тогава, когато има мотив / потребност, цел, намерение/ за обезценяване или отслабване на другия или за нараняването му. Проблемът за това поведение е залегнат и в социологията, педагогиката и е от голямо значение за психологията на престъпността и психологията на юридическото наказание.
Агресивното поведение съпътства нашата действителност, проявява се навсякъде и има голям отзвук в душите на хората. Агресията е типична за всяко живо същество, свързана е с инстинкта за самосъхранение и помага на

организма да използва заобикалящата го среда за задоволяване на жизнените си нужди. Част от последствията от агресивното поведение са страхът , депресията, тревожността.

Причини за агресивността:

    Със сигурност, когато сме фрустрирани, няколко неща ни подтикват да бъдем „отворени” за агресивността:

  • Атрибуирането – ако припишем враждебност в действията на другите /стремеж да ни причинят болка/ , това ще предизвика у нас враждебност в отговор на чуждата враждебност; ако на тази враждебност припишем съзнателност, враждебността като отговор също ще се засили;
  • Емоциите, които изпитваме – ако при фрустрирането изпитваме гняв, вероятността от враждебност ще се увеличи, докато, ако изпитаме страх, тогава нашата реакция ще бъде оттегляне от ситуацията;
  • Качеството на самоконтрола – ако имаме силен самоконтрол, вероятността да понесем фрустрациите ще се увеличи и това би ограничило агресивността, ако имаме проблеми със самоконтрола, ние ще издържаме по – трудно на фрустрациите и това ще ни направи по – уязвими към агресивността – при слабия самоконтрол тя е по – често срещана;
  • Чувствителност към ценностите – загубата на чувствителност към ценностите, ограничаващи приемането на агресивността като модел за разрешаване на трудностите, ще засили агресивността;
  • Внушения на средата – предметите, които са свързани с агресивността в ситуации на фрустрираност, могат да подтикнат към агресия.

Агресивността – вродена или придобита

Според психолозите, филолозите, етолозите и философите има спор относно причините за агресивността. Едни смятат, че тя е вродено, инстинктивно явление, а други – че този вид поведение се заучава. Спорът се води от векове и надали скоро ще се разреши. Според схващането на Жан Жак Русо например за благородния дивак (публикувано за първи път през 1762 г.) човекът е мило, щастливо и добро създание, а обществото със своите ограничения му налага да бъде агресивен и го покварява. Друга част от учените, поддържат схващането, че в естественото си състояние човекът е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят или сублимират само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред. Към привържениците на второто становище принадлежи Зигмунд Фройд. Той смята, че човек се ражда с инстинкт към смъртта – thanatos : насочен навътре и изразяващ се в наказание, което човек налага върху себе си, и в крайната си форма това наказание се превръща в самоубийство. Насочен навън обаче инстинктът към смъртта се проявява във враждебност, разрушителни наклонности и убийство. Фройд е убеден, че тази агресивна енергия трябва по някакъв начин да намери отдушник, за да не продължава да се натрупва и да причини заболяване. Тази концепция може да се определи като „хидравлична” теория, т.е. по аналогичен начин нараства налягането на водната маса в контейнер : ако не намери отдушник за агресивността, тя ще доведе до взрив. Според Фройд обществото играе основна роля в регулирането на този инстинкт и помага на хората да го сублимират, т.е. да превърнат разрушителната енергия в приемливо или дори полезно поведение. Някои учени отиват още по-далеч в концепцията за вродената агресивност на човека като приемат, че в естественото си състояние той не само е убиец, но безмислената му разрушителна наклонност е единствена по рода си сред животните. Така тези учени правят предположението, че за да се нарече човешкото поведение „зверско” е оскърбление за другите видове, различни от човека. Красноречив израз на това схващане дава Антъни Стор : „Най-отблъскващите примери на човешката жестокост обикновено описваме като зверски или животински и с тези определения подсказваме, че подобно поведение е типично за животните, намиращи се на по-ниско стъпало на развитие от нас. В действителност обаче крайностите на „зверското” поведение се проявяват само у човека : свирепостта, която един човек може да прояви към друг човек, не може да се сравни с нищо в природата. Печален е фактът, че ние сме най-жестокият и безмилостен вид, който е стъпвал някога на земята, макар и да настръхваме от ужас, когато във вестника или в учебника по история четем за жестокостите, които хора са извършвали върху хора.” Липсват убедителни или поне ясни доказателства по въпроса дали човешката агресивност има или няма инстинктивен характер. Голяма част от доказателствата всъщност почиват на наблюдения и експерименти, провеждани върху видове, различни от човека. Цин Янкуо прави опит да опровергае мита, че котките дебнат и ловят плъховете по инстинкт. Експериментът му е съвсем прост. Авторът отгледал котенце и плъх в една и съща клетка. Котката не само че не нападала плъха, но дори се сприятелила с него. Освен това тя не проявявала никакво желание да гони или убива други плъхове. Този експеримент обаче не доказва, че агресивното поведение няма инстинктивен характер. Той само показва как ранният опит може да подтисне агресивното поведение. В експеримент, описан от Иренойс Айбъл Айбесфелт е установено, че плъхове, отгледани в изолация (т.е. без да са имали по-ранен опит да се бият с други плъхове), се нахвърлят върху друг плъх, който е въведен в същата клетка. Нещо повече, отгледаният в изолация плъх използва същия модел на заплаха и нападение, който използват плъховете с опит. Наистина агресивното поведение може да се модифицира с опита (както показва експеримента на Янкуо), но Айбъл Айбесфелт показва, че не е необходимо агресивността да се научава. От друга страна, въз основа на това изследване не би трябвало да се прави изводът, че агресивността е непременно инстинктивна защото, както изтъква Джон Пол Скот, за да се докаже този извод е необходимо да се наблюдават физиологични изменения в организма, които да отразяват появата на спонтанна стимулация за борба в самия организъм. В експеримента на Айбъл Айбесфелт стимулът идва отвън – появата на новия плъх подтиква отгледания в изолация плъх към борба. От своя анализ на резултатите от този експеримент Скот прави извода, че няма вродена потребност от борба : „ако даден организъм устрои живота си така, че в него да няма външни стимули за борба, той не ще получи никакви физиологични или психични увреждания, ако не проявява агресивност”. Това гледище противоречи на твърдението на Фройд и фактически означава, че не съществува инстинкт за агресивност. По мнението на Ленард Бърковиц, един от най-изтъкнатите американски специалисти по въпросите на човешката агресивност, хората се отличават коренно от останалите видове по това, че научаването играе по-важна роля в тяхното агресивно поведение. У хората агресивността е функция на сложно взаимодействие между вродените склонности и заучените реакции. Редица данни подкрепят твърдението на Бърковиц, че поведенческите модели, вродени у човека, са безкрайно гъвкави и податливи на модификация. Което означава, че човек може да победи наследствеността чрез воля и вяра. Стига да иска, разбира се.

 

Съдържанието в "Психична централа" и технологиите, използвани в сайта,
са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Не се допуска копиране и публикуване на текстови материали от този сайт,
освен ако цитирате част от текст.

Посочването на източника и добавяне на линк към "Психична централа" е задължително.