История на стреса

Счита се че в началото на 20 век, психолога Уолтър Кенон от Харвард Медикал Скул, за първи път е описал реакцията на организма на стрес (макар че е малко известно, че теоретичните основи на неговите открития  са поставени френския физиолог Кристиан (Клод) Бернар  живял през 19 в. и е развил идеята, че постоянството на вътрешната среда на организма е основно условие за неговото съществуване и независимост от външни обстоятелства). (Уолтър Кенън развива тази идея, като създава теорията за хомеостазата. Изследвайки през двадесетте години в лабораторни условия, реакциите на “борба или бягство” на животни, Кенън посочва, че когато те са били под стрес (при въздействие на външна сила или някакъв друг стимул, който нарушава равновесието им), се развива хомеостатична тенденция на възстановяване на първоначалното състояние.)
Представете си следната картина, тъмна нощ , безлюдни улици и в един момент мощна фигура в препречва пътя! В главата ви се въртят разни мисли свеждащи се до това че не ви е провървяло. Сърцето ви започва да бие все по силно, дишането ви се учестява, започватедасе потите, мускулите ви се напрягат. Кенън е първият изследовател който нарича тази реакция на организма на стреса – “Борба или бягство”. Оказвайки се пред лицето на опасността тялото ни се готви или за борба или да бяга. В описаната ситуация , тази реакция е ефективна, защото искате да се мобилизирате за да предприемете някакви действия. Но по късно ще видим че тази реакция в днешно време е заплаха сама по себе си- заплаха за нашето здраве-
Ние сме наследили от прадедите ни начина, по който реагираме на проблемите и опасностите по пътя на естествения подбор. Всъщност какво се случва? Когато стимулите бъдат оценени като заплаха, различни центрове на мозъка дават на тялото информация да ускори подготовката за “борба или бягство” от заплахата. Зениците се уголемяват за да се вижда по-добре, слухът  се изостря. Мускулите се напрягат, за да се справят със заплахата. Сърдечният и дихателният ритъм се увеличават. Краката и ръцете изстиват и се изпотяват. Кръвта започва да пулсира по-бързо към главата, така че повече кислород да достигне до мозъка и да стимулира мисловните процеси. И ако тялото не се освободи от биохимичните промени, които се случват през време на отговора “борба или бягство”, резултатът може да бъде хроничен стрес. А когато човек вече е под стрес и стресът се увеличава, регулаторните центрове на мозъка започват да реагират неадекватно. Това изтощава тялото и може да се стигне до тежко заболяване или даже – смърт. Например, хроничната възбуда при стресовата реакция може да превърне временното повишаване на кръвното налягане в постоянно високо кръвно. (Davis, Еshelman, McKay, 1985).
Селие (1956/1982), който популяризира термина стрес (във физиологията), го е използвал в противоположното, в сравнение с техническото му значение. Той пише за вредните условия като за стресори, разграничавайки ги от състоянието, предизвикано у организма, т. е. от реакцията на въздействието. Именно с името на Селие се свързва началото на научното изследване на стреса, въпреки, че в някои медицински среди още в края на 19 и началото на 20 век понятията стрес и напрежение са смятани за фактори, свързани с неразположение и психични заболявания. Например през 1910 г. В. Оlser свързва начина на живот и напрежението, на което са подложени евреите от деловите среди със заболяването anginapectoris (Темков, Попов, 1987). Концепцията на Селие е следствие на продължителни теоретични и емпирични изследвания на няколко поколения учени. В средата на 30-те години, хомеостатичния модел започва да играе важна роля в научните изследвания и става “коренът на анализа на стреса, направен от Селие” (Lazarus, 1966, р. 12).
Младият канадски ендокринолог Ханс Селие изучавал в детайли всички куриози свързани с реакцията борба или бягство. Той подлага плъхове на въздействието на стресори – фактори способни да възбудят стресова реакция и определя специфичните изменения случващи се на физиологично ниво. Той прави извода , че независимо от източника на стрес ОРГАНИЗМА РЕАГИРА ВИНАГИ ПО ЕДИН И СЪЩ НАЧИН. Той публикува резултатите в книгата “Stress of Life” 1956 (Стреса в нашия живот) . На български е публикувана книгата му Stress without Distress, 1974.
Той разглежда стреса като “универсална реакция на организма на различни по своята същност дразнители” (1956).Всички хубави и лоши събития в нашия живот към които трябва да се приспособим, на физиологическо ниво се изразяват по един и същ начин. По късно Селие дава по конкретно определение на стреса “неспецифичен (физиологичен) отговор на организма на всяко поставено пред него изискване” (Селие, 1982, с. 22) като състояние на организма, проявено в общ адаптационен синдром. Стимулите, които действат на организма (Селие ги нарича стресори), предизвикват два типа промени – специфични и неспецифични. Неспецифичните промени, които се изразяват в генерализираното усилие на организма да се приспособи към изменящите се условия на средата, Селие определя като общ адаптационен синдром. В този смисъл адаптацията се разглежда като способността на организма за своевременно възстановяване на вътрешното равновесие в случаите, когато то е нарушено от въздействието на средата. Селие разбива стресовата реакция на три фази и създава концепцията за Общия адаптационен синдром. В първата фаза (реакция на тревога) в резултат на първичното сблъскване със стресора в организма настъпват изменения. организмът мобилизира адаптационни ресурси, за да се справи със стресора. Селие предполага, че адаптационните възможности на организма са ограничени и това се проявява в тази първа фаза. Нито един организъм не може да се намира постоянно в състояние на тревога. Съпротивата на организма се снижава ако стресорът е достатъчно
Ако стресорът не прекрати въздействиетоси и към него организмът може да се адаптира, след първоначалната реакция настъпва вторият етап (на съпротива или резистентност), в който балансирано се мобилизират и изразходват всички достъпни адаптационни резерви на организма, като се поддържа, практически неотличаващо се от нормите, съществуване на организма в условия на повишено изискване към неговите адаптационни системи. Т.е. признаците на тревога практически изчезват.
В резултат на продължителнотото взаимодействие със стресора към който организма вече е привикнал, енергията изразходвана за адаптацията се изчерпва, настъпва третият етап на изтощение. През тази фаза, както и през първата, в организма постъпват сигнали за тревога, несъответствие между изискванията на средата и отговора на организма на тези изисквания. За разлика от първия етап обаче, когато сигналите водят до мобилизиране на резервите на организма, то в трета фаза се търси помощ, която може да дойде само отвън – или във вид на подкрепа или под формата на отстраняване на стресора, атакуващ организъма.
Основният механизъм на физиологично-ендокринологичните промени, извършващи се в тези фази, се свързва със системата хипоталамус – хипофиза – адренална кора. Селие разграничава адаптационната енергия  на повърхностна и дълбочинна. Повърхностната енергия се мобилизира при първото изискване на средата и се изразходва за сметка на дълбочинната. Дълбочинната енергия се мобилизира по пътя на адаптационното преустройство на хомеостатичните механизми на организма. Нейното изтощаване е необратимо и води до стареене или гибел на организма. Предположенията за две нива на адаптация се подкрепя от много изследователи, докато идеята за абсолютната необратимост на загубите на хипотетичната адаптационна енергия в наши дни има по- скоро символична, историческа стойност .
Изследванията на Селие се оказват толкова интересни и важни, че се появявят много негови последователи.
Един от тях е Simeons , Man’s Presumptious Brain: An Evolutionary Interpretation of Psychosomatic Disease, 1961 (Самонадеяният мозък на човека….) в този класически труд той описва еволюцията на психосоматическите заболявания. Той твърди че човешкият мозък (в частност големите полукълба) не могат да се развият до такава степен че да се справят със стреса на 20 век в необходимия ритъм. Например когато нашата самооценка се намира под заплаха, мозъкът програмира човек за борба или бягство. Ако заплахата за самооценката произлиза от страха от публично представяне, нито борбана нито бягството са адекватна реакция на ситуацията. Постепенно организма си изработва реакция която в крайна сметка е вредна за него. Стресовите продукти разрушават организма в резултат на което възникват психосоматически заболявания.
Хората от Западния свят в момента изпитват много повече стрес от когато и да е .
Разбира се можем да кажем че хората винаги са живяли в стресови условия- войни, глад, чума, икономическа депресия и т.н., но аз имам две основания за да твърдя че нивото на стрес е много по голямо отпреди

  1. Средата и социалния ред са се променили в последните 30 г. Много повече отколкото през последните 300. Нарастналият ритъм на модерното общество и нарастналият темп на технологичните промени не дават достатъчно време на хората да се приспособят към тях
  2. В съчетание с тази ситуация, липсата на консистентни, външно санкционирани система от стандарти и ценности (традиционо предписвани от обществото и религията) създава вакуум който хората сами трябва да запълнят. Изправени пред облъчващите ги отвсякъде неконсистентни гледни точки за света и стандарти представени от медиите, хората трябва да се научат да се справят с отговорността да си създават свой собствен смисъл на живото и морален ред.

Преди да преминем по нататък нека да направим упражнение.

Седнете удобно. Определете честотата на биене на сърцето за 30 сек., с показалец и среден на на ръката или на бакембарда.
Затворете очи и помислете за човек който ви е неприятен или заситуация в която сте били силно изплашени.
Ако си спомняте човек, представете си колкото се може по добре как изглежда, мириса му, кое у него придизвиква неприязън.
Ако е ситуация, постарайте се да се върнете в нея. Усетете страха изплашете се, преживейте отново ситуацията със всичките и подробности.
Помислете около минута за теци неща и и измерете пулса.
У повечето хора се увеличава сърцебиенето. Тъй като отсъства физическа активност, физиологическата активност се случва благодарение на мислите. Това ни демострира природата на стреса и стресовата реактивност. Стресорът е стимулът способен да възбуди стресова реакция (физиологическа възбуда)

Реакцията на борба или бягство понякога се нарича СТРЕСОВА РЕАКТИВНОСТ.
Тя се изразява в мускулно напрежение, учестено сърцебиене, повишение на арт. Налягане, нервна възбуда, намаляване на слюноотделянето, увеличение на съдържанието на натрий, усилено пототделяне, увеличение на съдържанието на гликоза в кръвния серум, увеличение на секрецията на солна киселина в стомаха, изменение на вълновата активност на мозъка, позиви за уриниране.
ТТАЗИ РЕАКЦИЯ НИ ГОТВИ ЗА БЪРЗИ ДЕЙСТВИЯ. Притова организма изработва вещества които по нататък не се използват и по късно товасе отразявана здравето ни.
Установено е колкото повече , като продължителност, се намираме в изменено физиологическо състояние и колкото повече тези състояния се отличават от нормата, толкова по голяма е вероятността стресовата реактивност да се превърне в заболяване. От двата показателя продължителност и степен, първият е по важен, по вреден.
Хората които са се научили да управляват стреса , често реагират на стресори по интензивно, но се връщат в нормалното си състояние по бързо от тези които не са се научили да ги управляват (При бягане тренираните – ритъма на сърцебиене бързо се усилва , но и по бързо се връща в норма от нетренираните)

Теорията на Селие за биологичния стрес оказва голямо влияние върху посоките на научните търсения в биологията, физиологията, медицината, психологията и други науки. Така например в началото на деветдесетте години ендокринолозите доказват, че стресът играе ролята на своеобразен посредник между средата и генетичния апарат. Резките изменения на средата, провокирайки състояние на стрес, мобилизират скрита генетична изменчивост, която на свой ред облекчава търсенето и подбирането на най-адаптивни варианти. Това общо разширение на диапазона на изменчивостта се свързва с въвличане в сферата на стресовите реакции на невроендокринната система на регулация и непосредственото влияние на хормоните на стреса върху гените (Науменко, Попова, 1990).

 

Име Година Принос
Оскар Фогт 1900 Хората са способни сами да се ХИПНОТИЗИРАТ (На нейна основа Шулц разработва автогенния тренинг)
Уолтър Кенън 1932 Реакцията борба или бягство
Едмънд Джейкъбсън 1938 Прогресивната мускулна ралаксация
Йоханес Шулц 1953 Автогенния тренинг (разработва упражнение в процеса на който трябва да се почувства топлина и тежест- основа на АТ)
Stewart Wolf&Harold Wolff 1953 Стреса и главоболието
Георг Енгел 1955 Стрес и язвени заболявания
Ханс Селие (Селй) 1956 Физиологическите реакции на стрес
Саймънс 1961 Психосоматични заболявания
Stewart Wolf 1965 Стрес и храносмилателна система
Волфганг Люте 1965 Ученик на Шулц, разработва метода известен като АТ
Лоурънс ЛеШан 1966 Стрес и рак
Ричард Лазарус (Да не се бърка с Арнолд) 1966 Стрес и копинг
Томас Холмс, Ричард Рае 1967 Колкото по големи са промените в живота на човек толкова по голяма е вероятността от заболяване (Тест). Лазарус и Де Лонгис – ежедневните неприятности са по вредни за здравето от глобалните жизнени промени
Робърт Кейт Уолъс 1970 Трансцетентална медитация
Майер Фридман, Рей Розенман 1974 Поведенчески тип А
Карл Симонтон 1975 Стрес и рак (прибавя визуализацията на успешния изход на операцията)
Хърбърт Бенсон Реакция релаксация медитация

Различието между този, който става жертва и който не, е в начина на отговор на имунната система. Този, който преживява повече стрес е с по- голяма предпоставка към развитие на рак. Тази корелация между имунна система и стрес става особено важна, когато става дума за връзката между СПИН и стрес. Редица изследвания доказват, че стресът е главен фактор при скока от HIV инфекция към развиване на болестта (Goliszek, 1992; Segestrom et al, 1997).
И все пак стресът е неизбежна последица от живота, най-малкото за това, че раждането е вероятно първото стресово събитие. Без стрес не би имало живот. Но така както и вредният стрес може да причини заболяване, така и позитивния стрес може да увеличи човешката продуктивност. През 80-те години руският спортен физиолог Юри Ханин (1983) допуска, че двигателната активност е свързана с едно оптимално ниво на възбуда. Когато е под това ниво, човек се чувства отегчен, апатичен и е загубил съревнователния си дух. Обратно – прекалената възбуда води до свръхбезпокойство, объркване и загуба на увереност.
Тази теория, възникнала в спорта, е възприета от много психолози, които смятат че това, което важи за спортната площадка, е валидно и за офиса, заседателната зала, завода. Оптималното ниво на възбуда е различно за всеки човек. Метафоричен израз на този възглед са струните на цигулката. Ако са прекалено отпуснати, няма да може да се изсвири и една вярна нота и звукът, който ще се получи, ще бъде глух и скърцащ. А ако са силно опънати, звукът ще бъде остър и пронизителен и струните могат да се скъсат. Единствено при точно необходимата сила на опън струните създават хубава музика. Същият баланс е валиден и за стреса (Lewis, 1994).

Ако за теорията на Ханин е характерно обърната U крива, открита е и друга закономерност изразяваща се в нормална U крива, което изразява отношението между заболяването и стреса.  Зоболяване може да се появи както в резултат на незначителен стрес, така и в резултат на извънареден стрес , установено е че има едно оптимално ниво на стреса – нито много голям нито много малък, което има профилактичен характер.

 

Съдържанието в "Психична централа" и технологиите, използвани в сайта,
са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Не се допуска копиране и публикуване на текстови материали от този сайт,
освен ако цитирате част от текст.

Посочването на източника и добавяне на линк към "Психична централа" е задължително.