Подправки за наркотици

Само с хляб не се живее” гласи популярната мъдрост. Стремежът на човека да разнообразява живота си го е накарал да търси екстатично сливане с Бога, ядейки халюциногенни гъби, но също така да модифицира най-ежедневните си възприятия като се парфюмира или променя вкуса на храната си. Този паралел би предизвикал протеста на някои читатели, но той е много по-дълбок, отколкото изглежда на пръв поглед. Вкусовите и ароматните вещества са свързани с наркотиците по много начини:
1/ За истинските ценители на кафето, алкохола, тютюна или марихуаната. Психоактивните свойства на тяхната любима дрога са неразривно свързани с преживяването от нейния вкус и аромат.
2/ Съществуват вещества, които силно стимулират вкуса и обонянието или ги променят по съвършено необичаен начин – при това без да бъркат в мозъка ни.
З/ Някои от популярните подправки имат несъмнени психоактивни свойства.
4/ Описаните по-долу вещества, независимо че се възприемат като безвредни и даже необходими, притежават някои от вредните свойства, които сме свикнали да свързваме с наркотиците. Към много от тях се създава толерантност и силна психическа зависимост – при все че в огромната си част те са съвършено ненужни на организма, а често даже вредни за него. Съвременният човек не е в състояние да оцени зависимостта си от тези на пръв поглед дребни удоволствия, но тя става очевидна във времена на строги ограничения. Когато те ни липсват, ние сме готови да отделим една значителна сума, за да си ги набавим, или се задоволяваме с техни заместители.
1. ЗАХАР
Чиста, бяла и смъртоносна е нарекъл Джон Юдкин своята книга за този най-разпространен наркотик. До преди няколко века човечеството прекрасно е минавало без рафинирана захар, а медът, кленовият сироп и другите редки и скъпи лакомства са били по-скоро лекарство. Би могло да се изтъкне, че днес захарта с успех се използува за консервиране на плодове, но в предишни времена плодовете просто се изсушавали; компотът (един трудоемък и скъп начин на консервиране) се смята за по-добър от сушените плодове, само защото е по-сладък. Очевидно е, че огромната част от хората употребяват захар не за да се нахранят; те ядат захар, защото тя създава у тях сладкото усещане за сладост.
За свое оправдание трябва да кажем, че повечето животни – от гъсениците до мечките – много обичат сладко. Кравите ядат даже собствените си изпражнения, ако са посипани със захар. В природата силно сладките вещества са рядкост и служат като примамка; те се съдържат в плодовете, чийто сладък вкус привлича животните, които си плащат удоволствието като разнасят семената на растението чрез изпражненията си.
Захарта е доста разпространена в природата, но рядко се намира във висока концентрация. Медът и соковете на различните растения, които са по-сладки от обикновените храни, отдавна са привличали вниманието на човека. Днес най-често захарта се добива от захарна тръстика (Saccharum officinarum), чиято родина е, вероятно, делтата на Ганг; произходът на думата захар е от Индия. Първите сведения за захарта достигнали до Европа по времето на Александър Велики; македонският адмирал Неарх отбелязал, че в Индия вирее растение, от което се добива мед без помощта на пчели. Постепенно захарната тръстика се разпространила в Китай и Близкия Изток, но захарта оставала много скъпа, тъй като процесът на получаването и бил много трудоемък.
Захарта проникнала в Европа след кръстоносните походи, но до епохата на Великите географски открития тя се използувала предимно за подслаждане на лекарства, които, както тогава било прието, се приготвяли от най-неописуеми гадости. Испанците  първи опитали да отглеждат захарна тръстика във владенията си в Новия свят, но едва към средата на 17 в. американската захар извършила революция в храненето на европееца; впрочем, тогавашното потребление на захар изглежда нищожно в сравнение с днешното. Захарта, заедно с кафето, чая и какаото, станала престижна т. е. необходима за всеки що-годе заможен човек. Търсенето силно стимулирало производството. Милиони черни роби били откарани в Америка на работа в плантациите за захарна тръстика, а от същата суровина американските колонии произвеждали ром, който продавали в Африка срещу нови роби. В течение на два века тази месомелачка се въртяла на пълни обороти за да може да произвежда захар, тютюн, кафе, индиго и други неща, без които може да се живее, но които правят живота по-приятен.
Въпреки нарастващото производство, до миналия век захарта се смятала за деликатес – но деликатес, който вече бил необходим. Около 1800 г. датират първите успешни опити на немски химици за получаване на захар от цвекло. По време на континенталната блокада във франция и в цяла Европа започнала да се чувствува липса на захар; това накарало Наполеон през 1806 г. да издаде специален декрет, с който призовал френските селяни да отглеждат захарно цвекло. Постепенно производството на захар нараствало – както в самата Европа, така и в тропиците, където икономиката на цели страни, например Куба, все още е почти напълно свързана с нея.
Много от нас са свикнали да смятат захарта за храна, но това нейно свойство е почти толкова съмнително, колкото хранителната стойност на алкохола. Захарта действително е незаменима храна в случаите на тежки физически усилия, тъй като доставя енергия по най-бързия възможен начин. Тя се усвоява пълноценно от организма на спортиста или от детето, което лудее навън. Когато, обаче, става дума за човека пред телевизора, близо 3/4 от тази енергия се превръща в резервна мазнина с всички произтичащи от това последствия. Човешкият организъм има нужда от около 500 g въглехидрати дневно, но нашата нормална храна ги съдържа под формата на нишесте и други полизахариди, които се разграждат бавно в организма и пълноценно се усвояват. Употребата на захар, без да има съществена необходимост от това, води до напълняване; в най-тежките случаи хората, които страдат от него, започват да вземат лекарства за отслабване, които ги правят нервни, а след това транквилизатори, за да подтиснат нервността. Различни изследвания показват, че има връзка между консумацията на захар и вероятността от развитие на диабет, и, че склонността към прекомерна употреба на захар е свързана със склонността към алкохолизъм. Много автори смятат, че след алкохола и тютюна захарта е най-вредното от веществата, предизвикващи пристрастие у човека.
Този извод може да ни се струва твърде краен, но захарта е много повече от обикновен вкусов стимулант. Приятното усещане за сладост е свързано с отделяне на ендогенни опиати в мозъка; то е много кратко и само по себе си е напълно безопасно, но е достатъчно за формирането на психическа зависимост. По-сериозно е влиянието, което оказва захарта върху синтеза на серотонина. Изследванията са показали, че изяждането на нещо сладко повишава концентрацията на серотонин в мозъка, което води до подобряване на настроението. Съществува един значителен процент хора, които поради биохимичните си особености с настъпването на есенно-зимния период изпадат в силна депресия. Нейна причина е понижаването на съдържанието на серотонин в техния мозък, но симптомите могат да бъдат смекчени чрез приемането на храна, богата на въглехидрати. Непрекъснатото поглъщане на сладки храни за тези хора е един начин да се борят с депресията си – с цената на неизбежното напълняване. Учените, изследвали този проблем, смятат, че в основата си тази депресия е свързана с малката продължителност на деня през зимата и препоръчват на хората, които изпадат в подобно състояние, вместо да ядат сладки неща, да прекарват поне 2 часа дневно на някое много светло място.
2. ПОДСЛАДИТЕЛИ И МОДИФИКАТОРИ НА ВКУСА
Съвременният човек трудно осъзнава зависимостта си от захарта, тъй като тя е неограничено достъпна. По време на война, обаче, когато тя става скъпа и рядка, се появяват най-различни нейни заменители;
днес те се използуват от диабетиците и от всички други, които не могат или не искат да ядат захар, но не искат да се откажат от сладкото. Съществуват много природни продукти, които имат сладък вкус, но повечето от тях са твърде скъпи, затова като заместители на захарта са се наложили няколко синтетични вещества. Използуването на изкуствени заменители, някои от които съвсем не са безвредни, е най-яркото доказателство, че хората са изпаднали в силна зависимост от захарта или, най-общо казано, от сладкия вкус.
Най-известния синтетичен подсладител е захаринът. Неговият сладък вкус бил открит в 1879 г.; той незабавно бил патентован и само няколко години след това започнало промишленото му производство. Той широко се използувал още през Първата световна война. Захаринът е 300 – 500 пъти по-сладък от захарта, но има горчив привкус, поради което често се използува заедно с други добавки. Съществуват сериозни подозрения, че той способствува за възникването на ракови заболявания, поради което се препоръчва употребата му да се избягва. Подобен на захарина по структура е ацесулфамът. Той е около 150 пъти по-сладък от захарта и според досегашните изследвания изглежда е безопасен.
През 1937 г. един млад аспирант в Илинойския университет забелязал, че цигарите, които пуши в лабораторията, имат силен сладък вкус. Той се заинтересувал от това странно явление и бързо установил, че причината са производните на циклохексиламиносулфоновата киселина, с които работел. Днес те са известни под името цикламати и са следващите по значение след захарина синтетични сладки вещества; цикламатите са около 30 пъти по-сладки от захарта. Те предизвикват същите подозрения, както захарина, поради което в много страни са забранени, а там, където продължават да се използуват, не се препоръчват на малки деца и бременни жени.
През войната са били използувани и други синтетични заменители на захарта – дулцин, Р-4000 и др., но те са силно токсични и днес не се използуват. От хилядолетия са били известни и използувани различни растения, които, без да съдържат захар, имат интензивно сладък вкус. Използуването на повечето от тях за производство на подсладители в промишлен мащаб е проблематично. още повече, че не всички от тях са безвредни. Любопитно е да се отбележи, че две от тези вещества (глициризин и осладин) са изолирани от растения, които притежават наркотични свойства. Всички изброени дотук вещества по своята химична природа са чужди на организма, поради което напоследък се наблюдава тенденцията те да бъдат заменени с ново поколение подсладители. Като такива се използуват някои естествени сладки протеини; талинът, който се продава в САЩ, е 35000 пъти по-сладък от захарта. Най-известен сред сладките пептиди е аспартамът, който се използува у нас под търговското название Nutrasweet. Аспартамът се смята за напълно безопасен, тъй като досега не са открити негови вредни ефекти. Той представлява дипептид, който в организма се разпада на две естествени аминокиселини, едната от които – фенилаланинът – има ноотропно действие. Самият аспартам е 100 -150 пъти по сладък от захарта, но са синтезирани някои негови производни, които са до 30000 пъти по-сладки от нея. Предполага се, че в бъдеще препаратите от тази група ще заменят в значителна степен захарта, избавяйки хората от неприятните последствия на нейната употреба, без да ги лишават от сладостта на живота.
Накрая има смисъл да споменем някои вещества, които имат свойството рязко да променят вкусовите усещания. Най-силният модификатор на вкуса се съдържа в плодовете на западноафриканското растение Synsepalum dulcificum. Това вещество, наречено миракулин, представлява гликопротеин с молекулна маса около 44000. Миракулинът по един съвършено изумителен начин превръща почти всеки вкус в сладък. Неговото действие продължава около 1 час след приемането му; през това време оцетът придобива приятен винен вкус, а лимонът става сладък като портокал. В началото на 70-те в САЩ се продавал екстракт, съдържащ миракулин, но по неизвестни на автора причини той е бил забранен. Друг модификатор на вкуса е артишокът (Cynara scolimus). В сока на артишока се съдържат две вещества, които имат ефект, сходен с този на миракулина –хлорогенова киселина и синарин. Разтворите на сол. захар, лимонена киселина и даже хинин имат еднакво сладък вкус, след като устата се изплакне с екстракт от артишок; този ефект се запазва в продължение на около 5 минути.
3. СОЛЕНО, ГОРЧИВО, ЛЮТИВО
Най-известният усилвател на вкуса е обикновената готварска сол (NаСl); тя самата има собствен характерен вкус, но едновременно прави по-отчетлив и приятен вкуса на храната, Едва ли е необходимо да се напомня, че заради солта в миналото са се водили войни, както и това, че съвременният човек твърде често злоупотребява с нея. Към солта бързо се създава толерантност и психическа зависимост; пример затова са индианците, които преди идването на белия човек практически не са я познавали в чист вид, но много бързо я харесали. Прекомерната употреба на сол, от която страдат почти всички наши съвременници, води до хипертония и други заболявания, които съществено съкращават живота. Причината за това е нарушаването на баланса на калий и натрий в организма, който е съществен за правилното функциониране на всяка клетка. Този баланс е особено важен за работата на възбудимите тъкани – сърце и нервна система.
Напоследък се налагат някои нови усилватели на вкуса, чиято употреба е почти или напълно без вредна за организма. Най-известен е натриевият глутамат, който има вкус на месо; той е основна съставна част на популярната подправка Vegeta. Смята се, че натриевият глутамат. освен че е подправка, оказва известно ноотропно действие. Стремежът на хората да разнообразяват храната си ги кара да добавят в нея различни подправки, но като че ли най-противоестествена е употребата на лютиви и горчиви вещества. Повечето животни избягват горчивата храна и я ядат само в краен случай. Впрочем, те правят изключение за растенията, които съдържат наркотични вещества; тогава животните, независимо от отвращението си към техния вкус, ги поглъщат с явно желание. Хората, обаче, с удоволствие употребяват и невинни напитки като добре познатия Тоник – със или без джин. В същност тоникът съвсем не е тонизиращ; той представлява подсладена и вгорчена газирана вода. На всичкото отгоре, тоникът е направен горчив чрез добавяне на хинин – едно вещество, чието вредно въздействие върху човешкия зародиш е доказано. Използуването на хинина като добавка към уличния хероин е обсъдено в съответната глава.
Черният пипер (Piper nigrum), чиято родина е Югоизточна Азия, е бил добре известен още по времето на Рим. След падането на империята старите търговски връзки се прекъснали и храната на европееца станала много по-скучна, но кръстоносните походи отново събудили стремежа към всичко ново и екзотично. Независимо от много високата им цена подправките отново започнали да се налагат на трапезата. Те се превърнали в символ на богатство; за съвременният европеец е трудно да си представи какви огромни количества подправки е поглъщал преди 2 – З века всеки състоятелен човек. Най-търсен и скъп бил черният пипер; по това време се използували изрази от рода на “скъп като пипер”, “богат като чувал с пипер” и т. н. Смело може да се каже, че именно подправките са били един от основните стимули, който подтикнал кралете и търговците да финансират Великите географски открития. Експедицията на Магелан тръгнала с 5 кораба и екипаж от над 300 души. След 3 години се върнал само един кораб с 18 полуумрели от глад моряка на борда, но той бил пълен догоре с чували пипер и други подправки, така че хората, инвестирали в първото околосветско пътешествие, не останали на загуба. По това време в Европа се появили и лютите чушки, които били донесени от Америка.
Лютивият вкус на черния пипер се дължи на алкалоида пиперин. През Първата световна война в Германия се усещал силен недостиг на чер пипер и вместо него се продавали синтетични вещества с подобен лютив вкус. Пиперинът, обаче, е просто сладък в сравнение с капсаицина, който се съдържа в лютивите чушки (Capsicum annuum); за най-лютиви се смятат чилийските пиперки, които съдържат само 0, 3% капсаицин. Това е едно от най-силнодразнещите вещества; установено е, че езикът на нормален човек усеща вкуса на разтвор, който съдържа само 0, 5 mg/l капсаицин. През миналия век един немски аптекар предложил прах от чилийски чушки да се разпръсква над бойното поле като дразнещо отровно вещество; на реализацията на неговата идея попречила единствено високата цена. Съвременните бойни отровни вещества с дразнещо и сълзотворно действие несъмнено са много ефективни, но смело бихме могли да ги определим като евтини синтетични заменители на капсаицина. Най-силното дразнещо средство, което днес е на въоръжение -веществото СR, не е по-силно от него, а използуваното в популярните защитни спрейове вещество СS е още по-слабо. В Япония заклетите природолюбители могат да си купят сълзотворен спрей с екстракт от люти чушки.
Пиперът има драстично въздействие върху вкусовите възприятия, но към него бързо се създава толерантност или, простичко казано, голяма част от вкусовите клетки умират. Хората, които обичат люта храна, губят вкусовите си усещания и след време са способни да поглъщат такива количества пипер, които биха подлудили нормален човек; по този повод авторът с умиление си спомня за двете убийствено люти чушки, без които вече покойният му дядо отказваше да си яде супата. Употребата на силно дразнещи вещества съвсем не е безвредна за организма. Независимо че вкусовите усещания към тях бързо се притъпяват, те продължават да дразнят всички органи, до които достигат; най-засегнати са храносмилателната и отделителната системи. Установено е, че лютата храна води до различни заболявания, сред които не на последно място рак. Много лекари смятат, че една от съществените причини за ниската продължителност на живота у нас е прекомерната употреба на остри подправки.
4. ПСИХОАКТИВНИ ПОДПРАВКИ
От хилядите други подправки, които използува човечеството, има смисъл да споменем само тези, които могат да оказват непосредствено влияние върху психиката; вероятно последното в не по-малка степен от вкуса и аромата им е допринесло за широкото им разпространение. Най-силни и несъмнени психоактивни свойства притежава индийското орехче, което вече бе обсъдено.
Ако различните видове пипер имат изгарящ вкус, ментолът, който придава характерния вкус на джоджена (Мentha piperita), прави точно обратното – създава чувство за хлад; ако се инжектира в голяма доза, той може да накара човек да затрепери от студ. Ментолът се използува за освежаване на вкуса и аромата на дъвки, захарни изделия, сладолед, козметични изделия, цигари, напитки и прочие крайно полезни и нужни неща. Плиний Стари смятал, че мирисът на мента стимулира ума, поради което студентите в древен Рим носели венци от джоджен. Ако бъдем точни, ментолът има успокояващо действие, което е още по-силно изразено у ментолизовалерата, познат като валидол. Ментолът изглежда е напълно невинен; досега в медицинската литература е описан само един случай на пристрастяване към него, по-точно към ментови цигари.
Азаронът се съдържа в растението блатен аир (Аcorus calamus), което расте в Европа, Азия и Северна Америка; макар и рядко, то се среща и у нас по течението на Искър, Камчия и Тунджа. Предполага се, че негова родина е Далечния изток, но поради лечебните му свойства още преди хилядолетия то е било пренесено от човека в Близкия изток, а по-късно и в Европа. Народната медицина препоръчва аира като мек стимулант и за подобряване на апетита, а в Турция захаросаните корени са скъпо лакомство. През Голямата депресия в Англия тези, които са нямали пари за цигари, са дъвчели корен от акорус. Най-популярен е този навик у индианците кри в Канада, които използуват корена срещу умората, като аналгетик против зъбобол, главоболие и махмурлук, и за приятен дъх в устата. Хората, които са дъвкали корен от акорус, твърдят, че около 5 см от него действуват като силен стимулант, подобен на амфетамина. При приемане на около 25 см те са уподобили ефекта му на този на LSD (но не се уточнява в какъв смисъл). По всичко изглежда, обаче, че това се отнася само за ефекта на американския акорус; нашият е твърде слабо психоактивен, но затова пък е канцерогенен. В етеричното масло от корените на растението освен азарон се съдържат и други вещества със сходна на мескалина структура. Възможно е влиянието на дрогата да се дължи и на други неизвестни още съставки. Високо съдържание на етерично масло в корена има само през пролетта, но за медицински цели дрогата обикновено се събира през есента. Миристицин, азарон и подобни на тях вещества се съдържат и в корена и семената на магданоза, но изглежда никой не е поглъщал достатъчно количество от тях, за да провери имат ли някакво въздействие върху психиката.
По слабо, но ясно изразено въздействие имат някои от веществата, които традиционно се добавят с цел да разнообразят вкуса на спиртните напитки; при това те забележимо променят и характера на действието им – обикновено към по-лошо. Пословично е тежкото пиянство от мастика или други напитки, съдържащи масло от анасон (Pimpinella anisum). Основна ароматна съставка на анасона е анетолът, който всеки е виждал как кристализира при силно охлаждане на мастиката. Анетолът по структура много прилича на РМА – един халюциноген, известен с опасните си странични ефекти; освен това той и неговите окислителни продукти имат свойства на естрогени, т. е. на женски полови хормони.
Друг известен пример е абсентът, чийто зелен цвят, специфичен вкус и аромат се дължат на пелина (Аrtemisia absynthum); absynthe (фр.), както и wermuth (нем.) означават просто пелин. Пелиновото етерично масло съдържа терпени; смята се, че именно един от тях – туйонът е отговорен за силното действие на абсента върху психиката. Ефектът на абсента силно се отличава от този на чистия алкохол и наподобява повече ефекта от дишане на лепило.
Абсентът е бил изключително популярен в Западна Европа до началото на нашия век. Около зелената напитка възникнал цял култ, а пиенето му се превърнало в разработен ритуал. Вечерното време, в което хората отивали в кръчмата да пийнат чаша абсент, се наричало зеления час (I’heure verte). Изглежда има известна истина в мнението, че абсентьт е стимулирал зараждането на новите виждания в изкуството – импресионизма и по-късно експресионизма. Има много спекулации относно влиянието на абсента върху колорита на този или онзи художник – любима тема на искуствовед-абсентологията е жълтото в картините на Винсент ван Гог. Хроничните пиячи на абсент получавали халюцинации и постепенно изпадали в умопомрачение; най-известната жертва на абсентеизма е същия ван Гог. По причина на силните си вредни ефекти абсентът е бил забранен в повечето страни; днес той се продава само в Португалия, Испания и Андора, но и там го пият предимно туристите. Ето описанието на един наш съвременник, който полюбопитствувал да го опита: “Той ми даде интересни видения, ако щете халюцинации. Предизвика интересен шум в главата ми, ако харесвате нещо да бръмчи в нея. Освен това ми докара интересно главоболие, интересни спазми в стомаха, интересно повръщане и много интересен махмурлук.”

 

Съдържанието в "Психична централа" и технологиите, използвани в сайта,
са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права.
Не се допуска копиране и публикуване на текстови материали от този сайт,
освен ако цитирате част от текст.

Посочването на източника и добавяне на линк към "Психична централа" е задължително.