Умирам от страх
Състоянието на страх е най-непродуктивното от човешките състояния. Умирам от страх не е просто словосъчетание, което понякога употребяваме; както във всички устойчиви изрази, в него е събран опитът и знанието на поколения. Този израз може да се срещне в различни езици, с други думи, произходът на това знание е наистина древен - от страх се умира.
Както и в другите човешки състояния, в състоянието на страх е вложено положително намерение. То активизира до предел силите на организма за бягство: пулсът се ускорява, дишането се учестява, фокусът се стеснява, мускулите се подготвят за задачата да осигурят физическото бягство от опасността: колкото по-бързо, толкова по-добре. С това страхът е една от основните първични програми, заложени в човека от природата. Ханс Селие разделя полезния от вредния страх и нарича едното състояние стрес, а другото - дистрес. Но страхът днес, дори и без постоянно повтаряне, без да се стига границата на натрупването, е по-често вреден.
Физическото бягство вече не е начин за спасяване от опасността. Светът се е променил твърде много от времето, в което основна заплаха за човешкия род са били хищниците. Сегашните хищници атакуват на първо място несъзнаваното, психиката, а не тялото на човека. И страхът, какъвто го имаме от времето на първобитните племена, е техният най-добър съдружник. Защото състоянието на страх е едно от двете най-силни психически състояния. Когато то бъде активизирано, човек губи връзка както с околната среда, така и с ресурсите на несъзнаваното, които помагат да се търсят нови решения за новите задачи, изпратени от промените в средата. С влизането в състояние на страх решението вече е взето вместо нас: и това е решението да се бяга. Това е решението психичната дейност да се свие до абсолютния минимум и за секунди или частици от секундата в мозъка да се извърви целият обратен път на еволюцията. Това е решението за отказ от разума, съзнаван и несъзнаван, и неговата вълшебна сила да направи човека не просто оцеляващ, а създаващ своята среда; не просто повлечен от съпротивлението, а прокарващ пътищата на развитието.
Състоянието на страх е една от основните програми в ядрото на нашата операционна система. Тази програма не може да бъде спряна, изключена, деактивирана, защото е един от градивните камъни на системата. Човешкият мозък се учи изключително бързо. На 15-20 години ние вече имаме десетки или стотици късчета от собствен жизнен опит, прилепени към ядрото на страха или кръжащи около него. Това може да са съвсем незначителни преживявания: звуци, образи, усещания, които - по някаква причина - несъзнаваното ни е разпределило към гнездото на страха. Всеки подобен сетивен опит оттук нататък ще поражда отново това състояние на парализа, може би в цялата му сила. Всяко повторение на тази връзка ще прави още по-устойчива до момента, в който не опитът, а само цитатът на подобен опит, ще включва безотказно чувството на страх. Така някъде в средната си възраст човекът се превръща в страхуващо се, омотано в кълбата на страха същество, което не смее… Промяната става болезнена, защото е свързана с ужасното състояние на страх. Търсенето на нови посоки, промяната в своя живот, живота на близките и обществото стават нежелани, защото страхът затъмнява всяка хубава картина на бъдещето, заглушава всяка мечта и поражда усещане на изтръпване, парализа и болка. Хората се научават да не бъдат гении: да не бъдат откриватели, да не бъдат революционери, да не бъдат смели - за да не ги боли.
Няма власт над тая глава, която не се бои да се отдели от раменете си, беше писал Христо Ботев. Страхът е съвършеното оръжие на властта. Той може да се простира от откровените заплахи на диктатурата до много по-изтънчените методи за натискане на спусъка на страха на така наречената демокрация. Няма нужда да разстрелваш хората и да ги изпращаш в лагери, когато можеш да ги парализираш пред телевизора. Създаването на асоциации с предишен сетивен опит, който вече е свързан със състоянието на страх отново и отново устойчиво може да задържи масовата публика някъде в полето между лекия страх, по-силния страх, паниката и ужаса: едно опустошено поле, в което всички препускат като зайци и се опитват да намерят прикритие из обгорелите стърнища. Няма прикритие за уплашените сърца, защитата е само привидна и само временно отлага неизбежната развръзка. Преклонена главица сабя не я сече е може би най-парализиращата от всички народни премъдрости и причината днешна България да е това, което е.
Ние не можем да изтрием състоянието на страх и да оставим на негово място нищо. Един процес в мозъка може да бъде заменен само с друг. Активирането на други мозъчни връзки, на друга мозъчна химия може да направи създадените вече връзки и химични процеси да отслабнат. Невролингвистичното програмиране предлага различни техники за това, но те се основават на една идея: колкото по-често се намираме в позитивни, ресурсни състояния, толкова по-малко психично пространство остава за състоянията, които ни пречат. Колкото по-добре се чувстваме, толкова по-малко ни е зле.
Звучи логично, нали. И не е толкова трудно за постигане, колкото на пръв поглед може би изглежда. Една от любимите ми хипнотични техники (с автор Richard Bandler) е: представи си, че си в джунглата, прикрит зад една скала на високото. Там, долу при извора, е човекът, от който те е било страх. Но сега ти си тигърът. Усети енергията от напрягането на гръбнака си: ти се готвиш за скок. Чуй гласа си - мой си; вече си мой; тихото ръмжене през зъби, което се усилва, става на рев, когато лапите ти се свиват и докато летиш,виждаш, отразен в зениците на очите ти, неприкрития ужас на човека, който вече е разбрал, че само след секунда това огромно, силно, жестоко, кръвожадно същество ще се стовари върху него и ще го унищожи и няма сила, способна да предотврати това…
Тигрите нападат. Тигрите не умират от страх.
