Лечение с антидепресанти - митове и реалност

Руслан Терзийски

Антидепресантите заемат централно място в съвременното лечение не само
на депресията, но и на множество състояния свързани със стрес,
адаптация, комуникация и въобще с новите реалности и начини на живот в
ерата на информационните потоци и глобалната мрежа. Съществуват
множество ирационални страхове, базираще се на недостатъчната информация
относно начините на действие и ефекта на тези медикаменти. Част от тези
страхове са:

- антидепресантите са като психотропните вещества - дрога и се развива
зависиомст към тях
- веднъж щом започна да приемам "такива медикаменти" ще развия
зависимост към тях
- няма да мога да прекратя антидепресантите никога и ще ги взимам цял живот
- щом съм стигнал до антидепресанти значи няма да мога сам да се справя
с проблемите ми
- антидепресантите увреждат мозъка и тялото ми
- щом веднъж съм започнал да взимам антидепресанти значи съм много зле и
когато ги спра оплакванията ще ми се подновят
- срам ме е да кажа на другите, че пия антидепресанти, защото какво ще
си помислят те за мен.

Антидепресантите, като останлите медикаменти имат точно и научно
обосновано въздействие върху определени рецептори в централаната нервна
система. Това въздействие е проучено задълбочено и е преминало през
множество клинични тестове ( в това число и за безопасност) и
проучвания. Основната идея е, че при всяко клинично проявено психично
разстройство възникват съответни промени - дисбаланс в начина на
провеждане на нервните импулси в определени участъци на мозъка отговорни
за емоционалността, мисленето и поведението. Именно в това звено е
действието на антидепресантите - да коригират този дисбаланс и да
настроят рецепторите в мозъчните структури към нормална дейност. В този
смисъл те се явяват коректори и балансиращи фактори. Антидепресантите
нямат отношение и НЕ ВЪЗДЕЙСТВАТ върху рецепторите свързани с изграждане
на зависимос - т. нар. опиоидни (ендорфинови) или бензодиазепинови
рецептори.

НЯМА разлика между медикаментите прилагани за други заболявания ( напр.
високо кръвно, диабет и др. ) и антидепресантите. Разликата е само в
психологичната нагласа ( примам да взимам антибиотик, но се страхувам от
антидепресанта).

Страничните действия на антидепресантите в основната си част имат
функционален характер и не водят до трайни и необратими промени.

Между антидепресантите и успокоителрните медикаменти има разлика.
Последните премахват временно тревожността и страха, като го ПОДТИСКАТ.
Антидепресантите в съчетание с подходяща психотерапия ЛЕКУВАТ страха и
тревожността. Именно те коригират химичния дисбаланс в мозъка, като по
този начин се премахва почвата за възникване и фиксиране на страха,
фобиите и депресивните състояния.

Антидепресантите създават необходимата почва за психотерапията, като
подобряват " чуваемостта" ,тонуса и настроението. Те са като "чистачи"
на лоши мисли и настроения, за да "покълнат" позитивните мисли и
нагласи. Антидепресантите "НЕ ТЕ КАРАТ"да мислиш позитивно а те СЪЗДАВАТ
ПОЧВАТА за това. Те не са дрога или "щастливото хапче", а са психичната
"патерица" която подпомага временно психичния баланс, за чието
поддържане важна роля има психотерапията.

Антидепресанта помага, когато пациента има пълна информация за
лекарството и доверие в терапевта, който му го изписва.

Важно е да се знае, че ТЕРАПЕВТ лекува, а хапчето ( антидепресанта) е
само едно от многото средства.

Важна е също така и нагласата на пациента към медикаментите, която
трябва да се използва в терапевтичния процес. Еднакво нездравословни са
крайните нагласи - " на мене хапчетата не ми действат" или " хапчето ще
ми реши проблема". Важно е терапевта да работи с ирационалните страхове
и "митологизирани вярвания" на пациента, в това число и
"конспиративните" параноидни идеации.

Процеса на лекуване не означава само отстраняване на временното болестно
състояние, а създаване на трайни нагласи за недопускане на болестно
състояние. Това е дълъг и сложен процес на преосмисляне на много стари и
нездравословни нагласи както и промяна не в нещата около нас, а в
начина, по който гледаме на тях.

Руслан Терзийски