Антидепресанти – митове и реалност
Руслан Терзийски
Антидепресантите заемат централно място в съвременното лечение не само
на депресията, но и на множество състояния свързани със стрес,
адаптация, комуникация и въобще с новите реалности и начини на живот в
ерата на информационните потоци и глобалната мрежа. Съществуват
множество ирационални страхове, базираще се на недостатъчната информация
относно начините на действие и ефекта на тези медикаменти. Част от тези
страхове са:
– антидепресантите са като психотропните вещества – дрога и се развива
зависиомст към тях
– веднъж щом започна да приемам „такива медикаменти“ ще развия
зависимост към тях
– няма да мога да прекратя антидепресантите никога и ще ги взимам цял живот
– щом съм стигнал до антидепресанти значи няма да мога сам да се справя
с проблемите ми
– антидепресантите увреждат мозъка и тялото ми
– щом веднъж съм започнал да взимам антидепресанти значи съм много зле и
когато ги спра оплакванията ще ми се подновят
– срам ме е да кажа на другите, че пия антидепресанти, защото какво ще
си помислят те за мен.
Антидепресантите, като останлите медикаменти имат точно и научно
обосновано въздействие върху определени рецептори в централаната нервна
система. Това въздействие е проучено задълбочено и е преминало през
множество клинични тестове ( в това число и за безопасност) и
проучвания. Основната идея е, че при всяко клинично проявено психично
разстройство възникват съответни промени – дисбаланс в начина на
провеждане на нервните импулси в определени участъци на мозъка отговорни
за емоционалността, мисленето и поведението. Именно в това звено е
действието на антидепресантите – да коригират този дисбаланс и да
настроят рецепторите в мозъчните структури към нормална дейност. В този
смисъл те се явяват коректори и балансиращи фактори. Антидепресантите
нямат отношение и НЕ ВЪЗДЕЙСТВАТ върху рецепторите свързани с изграждане
на зависимос – т. нар. опиоидни (ендорфинови) или бензодиазепинови
рецептори.
НЯМА разлика между медикаментите прилагани за други заболявания ( напр.
високо кръвно, диабет и др. ) и антидепресантите. Разликата е само в
психологичната нагласа ( примам да взимам антибиотик, но се страхувам от
антидепресанта).
Страничните действия на антидепресантите в основната си част имат
функционален характер и не водят до трайни и необратими промени.
Между антидепресантите и успокоителрните медикаменти има разлика.
Последните премахват временно тревожността и страха, като го ПОДТИСКАТ.
Антидепресантите в съчетание с подходяща психотерапия ЛЕКУВАТ страха и
тревожността. Именно те коригират химичния дисбаланс в мозъка, като по
този начин се премахва почвата за възникване и фиксиране на страха,
фобиите и депресивните състояния.
Антидепресантите създават необходимата почва за психотерапията, като
подобряват “ чуваемостта“ , тонуса и настроението. Те са като „чистачи“
на лоши мисли и настроения, за да „покълнат“ позитивните мисли и
нагласи. Антидепресантите „НЕ ТЕ КАРАТ“да мислиш позитивно а те СЪЗДАВАТ
ПОЧВАТА за това. Те не са дрога или „щастливото хапче“, а са психичната
„патерица“ която подпомага временно психичния баланс, за чието
поддържане важна роля има психотерапията.
Антидепресанта помага, когато пациента има пълна информация за
лекарството и доверие в терапевта, който му го изписва.
Важно е да се знае, че ТЕРАПЕВТ лекува, а хапчето ( антидепресанта) е
само едно от многото средства.
Важна е също така и нагласата на пациента към медикаментите, която
трябва да се използва в терапевтичния процес. Еднакво нездравословни са
крайните нагласи – “ на мене хапчетата не ми действат“ или “ хапчето ще
ми реши проблема“. Важно е терапевта да работи с ирационалните страхове
и „митологизирани вярвания“ на пациента, в това число и
„конспиративните“ параноидни идеации.
Процеса на лекуване не означава само отстраняване на временното болестно
състояние, а създаване на трайни нагласи за недопускане на болестно
състояние. Това е дълъг и сложен процес на преосмисляне на много стари и
нездравословни нагласи както и промяна не в нещата около нас, а в
начина, по който гледаме на тях.
