Не, не е това, за което най-често се сещаме, когато чуем това понятие.
Ще ми се да поговоря за една друга изневяра, най-тежката, според мен – спрямо себе си.
Съвременният човек страда все повече от нещо, което бих нарекла себепредателство.
Изневяра
Симптоми:
1. Социално желателна маска
2. Фалшива усмивка
3. Дълбока неискреност
4. Хронично преглъщане на емоции и чувства
5. Реч в стил „Думам ти дъще, сещай се снахо”
6. Запълване на мълчанието, защото е неловко, а е неловко, защото има емоции, които могат да се проявят, ако не ги убием с думи
7. Перманентни вътрешни конфликти
8. Подтиснати потребности
Патологични рискове:
1.Душевен и телесен дискомфорт
2.Изгубване на себе си
3.Усещане за празнота и липса на смисъл
Спомням си един филм от детството ми – Приказка без край, по едноименния роман на Михаел Енде.
Главният герой трябваше да спаси света на човешката фантазия, който се рушеше, защото хората все по-малко мечтаели и преследвали бляновете си. Пратеникът на кралицата на Фантазия – Атрею, трябваше да намери лек за нея, защото бе тежко болна. Той бе изправян пред различни препятствия по пътя към мисията си.
Първото представляваше два, огромни, каменни сфинкса, чиито очи изстрелват огнени лъчи, които унищожават преминаващия, ако се усъмни в себе си и вярата си.
Толкова очи се взират, понякога, в нас с укор, недоверие, отхвърляне, присмех, атакувайки самооценката ни, че се разпадаме и разпиляваме. Усъмняваме се в съдържанието си, подменяме го, губим вярата в себе си и започваме да водим живот, подчинен на чужди очаквания, разбирания и представи. Страданието расте, вътрешните конфликти ни разкъсват, защото сме предали същността си и сме станали „социално желателни”, започнали сме да „изглеждаме“, вместо да „бъдем“.
Изневеряваме на мечтите си, отказваме се от идеалите и каузите си, а това ни изпразва от съдържание. Кухата черупка е най-чуплива и уязвима – един удар или падане я разпръсква на парченца.
Трудностите и препятствията би следвало да са провокации, които да ни калят, да ни обогатят с опит и умения, но не и повод да се откажем от пътя си.
„Не съм се провалил. Просто съм открил 10 000 начина как не може да стане” Цитатът е на Т. Едисон по повод опита му да изобрети електрическата крушка. Е, днес имаме крушки, защото този човек е преминал уверено между очите на сфинксовете и не се е усъмнил в успеха си.
Второто препятствие бе огледало, което разкрива истинската и пълна същност на този, който се огледа в него. Отражението показва и онази част от нас, която не приемаме или се страхуваме да видим – сянката.
В психологията понятието сянка обозначава всичко онова, с което отказваме да се идентифицираме и да проумеем, че е част от нас – тъмната ни половина. Тя съдържа страхове, подтиснат гняв, срам, омраза, завист, ревност, слабост – качества, които не искаме да допуснем, че носим в себе си. В това огледало войнът може да открие, че е плах, умният, че е глупав и т.н.
Предизвикателството на огледалото е, че малко хора издържат на това отражение – повечето бягат панически, или отказват да възприемат цялостната си същност и продължават да живеят частични и половинчати. Само истинският герой издържа на този образ и го приема, за да продължи цял и осъзнат пътя си. И успява!
Цял и осъзнат – това е ключът към вътрешния мир и хармония! Да се свържем с всички аспекти на личността ни – добрите и лошите, красивите и грозните, успешните и провалящите се, силните и слабите.
Ако отхвърляме части от себе си, защото не се вписват в представата ни за „човекът, който трябва да бъда“, ще живеем в предателство – себепредателство.
А предадените, отхвърлени образи ще се бунтуват, отмъщават, страдат, … и най-вече – ще ни връхлитат отново и отново, все по-силно, докато ги приемем и им подадем ръка. Помнете, че приемам, не означава – одобрявам, приемам означава, че разбирам. Например – „Не одобрявам, когато постъпвам егоистично, но приемам, че понякога съм такъв.“
Не приемам означава – „аз не съм лош – обстоятелствата ме принудиха да постъпя лошо“, „аз не съм ревнив – тя/той ме провокира с поведението си“, „аз не съм егоист, просто и аз съм човек и имам право да се съобразя първо със себе си, от време на време“, … Всичко онова, което звучи като оправдание за поведението ни, всъщност е неспособността ни да приемем определени качества като част от нас.
По пътя към израстването и осъществяването ни като пълноценни личности е необходимо да сме подготвени, да се изправим пред тези две отражения – външното и вътрешното, сфинксовете и огледалото. И… да издържим, да останем верни на същността си! Най-много боли, когато изневеряваме на себе си, най-много енергия губим, когато поддържаме форма, която не отговаря на съдържанието ни!
Затова, вървете уверено сред очите на сфинксовете, не им позволявайте да унищожат вярата ви и стойте спокойно и открито пред огледалото, приемайки цялостния си образ.
И още нещо – връщайте се, понякога към старите приказки, може би ще откриете нови поуки!
Автор: Ирина Кирякова
