Логос е гръцка дума, означаваща смисъл. Логотерапията, или както бе наречена от някои автори – “ третата виенска школа по психотерапия“, се съсредоточава върху смисъла на човешкото съществуване, както и върху човешкото дирене на такъв смисъл. Съгласно логотерапията този стремеж на човека да намери смисъл в своя живот е негова първична мотивираща сила, а не „вторична рационализация“ на инстинктивните нагони.
Психоанализата ни запозна с волята за удоволствие (както може да се разглежда принципът на удоволствието), а индивидуалната психология – с волята за мощ под формата на стремеж към власт и значимост; но много по-дълбоко вкоренено у човека е според Франкъл това, което той означава като волята за смисъл: воюването на човека за възможно най-пълно осъществяване на смисъла на съществуването му. Този смисъл е неповторим и специфичен в това, че трябва и може да бъде осъществен единствено от човека. Само тогава той постига значимост, която ще задоволи собствената му воля за смисъл.
Индивидуалната психология изхожда от чувството за малоценност; но днешният човек не страда толкова от чувството, че е по-малко ценен от някой друг, а по-скоро от чувството, че битието му няма смисъл. Това чувство за безсмислие в днешно време изпреварва чувството за малоценност, що се отнася до етиологията на невротичните заболявания. Логотерапевтичната школа застъпва становището, несбъднатото човешко искане за възможно най-пълно реализиране на смисъла на съществуването му може да бъде не по-малко патогенно, отколкото сексуалната фрустрация. При това често се наблюдава, че и в случаи, в които на преден план стои сексуална фрустрация, на заден план се намира екзистенциална фрустрация: едва в екзистенциалния вакуум избуява сексуалното либидо, в опит да се осмисли живота.
Логотерапията заслужава характеристиката апелативна психология – апелира към волята за смисъл; там, където тази воля е несъзнавана, дори изтласкана, логотерапията трябва първо да я провокира. Що се отнася до предмета, подобна логотерапия ще трябва постоянно да опитва да екфорира конкретни възможности за персонално осъществяване на смисъла – възможности, чието претворяване е възложено лично и изцяло на пациента, ценности, чието превръщане в действителност би осъществило фрустрираната воля за смисъл и така би задоволило човешката претенция за смисъл на неговото съществуване. На това място всяка логотерапия преминава в екзистенц-анализа – всъщност точно както всяка екзистенц-анализа достига връхната си точка в логотерапията.
Проблемите и конфликтите сами по себе си далеч не са нещо болестно. Дори неразрешимите конфликти като такива не са задължително болестни, защото така както съществува истина въпреки болестта (две по две е четири, дори когато го казва един параноик), така съществува страдание въпреки здравето. Първото се забравя от психологизма, последното се игнорира от патологизма. Екзистенциалната фрустрация не е нещо патологично, дори не е непременно нещо патогенно – но когато стане фактически патогенна, т.е. когато доведе до невротично заболяване, авторът обозначава подобни неврози като ноогенни неврози (духовно възникнали; noos – съзнание ). Всякакъв род комплекси, конфликти, проблеми и травми не са причината на съответните заболявания, а се появяват в анамнезите толкова често, защото при засегнатите пациенти става дума за обладани от страх и безпокойство хора, чиято страхливост представлява следствието на невротичните заболявания. Следователно и при ноогенните неврози трябва да съществува едно соматопсихично заболяване и да бъде включен психофизическият организъм.
Етиологията на невротичните заболявания изглежда по следния начин:
1.Лична реакция
1.1. Лоша пасивност: бягство от страха (страхово-невротичен модел на реакция)
1.2. Лоша активност: битка с натрапливостите (натрапливо-невротичен модел на реакция) и битка за удоволствието (сексуално-невротичен модел на реакция)
2.Организмов резонанс – реакцията на психофизическия организъм по отношение на реакцията на духовната личност. Организмовата основа на резонанса е:
2.1. съответна диспозиция (прекомерно натоварване или разтоварване)
2.2. съответна конституция (психопатия, невропатия, ендокринопатия)
Ноогенните неврози като неврози, тръгващи от духовното, изискват логотерапията като терапия, изхождаща от духовното. Логотерапията е препоръчителна при ноогенните неврози, тъй като тези неврози представят по-тясната индикационна сфера на логотерапията. В границите на тази сфера логотерапията действително замества психотерапията. Съществува обаче и една по-широка индикационна сфера на логотерапията, представена от неврозите в тесния смисъл, т.е. не от ноогенните, а от психогенните неврози. В рамките на тази сфера логотерапията не замества психотерапията, а само я допълва. Логотерапията в никакъв случай обаче не е само допълнение на психотерапията, тя е допълнение и на соматотерапията – или по-точно на соматопсихичната симултанна терапия, която подхваща неврозата както откъм соматичното, така и откъм психичното. Често се вижда как между вегетативните и ендокринните функционални нарушения, от една страна, и патогенните модели на реакция спрямо тези функционални нарушения се стига до един невротичен кръг – защото във вегетативната страхова готовност се включва един реактивен страх-очакване, посредством което пациентът тепърва стига до страхова невроза. На получения по този начин невротичен кръг трябва да съответстват терапевтични клещи, чиито разклонения да атакуват както соматичното, така и психичното. Така ориентираната терапия може да бъде доведена докрай (съответно неврозата е напълно преодолима) едва тогава когато пациентът бъде насочен към конкретния смисъл на личностното му съществуване, който може да бъде изяснен по екзистенц-аналитичен път.
Невротичните кръгове могат да избуяват само в един екзистенциален вакуум и терапията може да бъде доведена докрай само когато в духа на логотерапията успее да запълни този екзистенциален вакуум. Тогава логотерапията (като неспецифична терапия) представлява едно ноетично допълнение на соматопсихичната терапия.
Следователно логотерапията в никакъв случай не пропуска биологичното, физиологичното; тя настоява на едно: над физиологичното и психологичното да не се забравя ноологичното.
Със сигурност търсенето на смисъл от човека може да предизвика по-скоро вътрешно напрежение, отколкото вътрешно равновесие. Но тъкмо това напрежение е неотменима предпоставка за психично здраве. Франкъл дори твърди, че на света няма нищо, което така ефикасно да помага на човек да оцелее, дори в най-тежки условия, както убеждението, че неговият живот имо смисъл (Ницше: „Онзи, който има защо да живее, може да понесе почти всяко как“). Душевното здраве се основава на известно напрежение между вече постигнатото и това, което още предстои да бъде осъществено; или разликата между онова, което човек е, и онова, което трябва да стане. Човек се нуждае не от безметежно състояние (хомеостаза), а от т.нар. „ноодинамика“ – екзистенциална динамика в поле на полярни напрежения, като единият полюс представлява смисълът, който трябва да бъде осъществен, а другият е човекът, който трябва да го осъществи. Това дори е по-вярно за невротичните индивиди.
Липсата на осъзнат смисъл, за който си струва да си живее и преживяването на вътрешна празнота, отегчение и пустота е състоянието, което Франкъл нарича „екзистенциален вакуум“. Екзистенциалният вакуум е широко разпространен феномен в днешно време (най-често като „неделна невроза“, депресия, сполетяваща хората когато отшуми водовъртежът на деловата седмица…) и се проявява под различни маски и прикрития. Понякога фрустрираната воля за смисъл се компенсира чрез заместване от волята за власт, включително в най-примитивната й форма, желанието за пари. В друг случай мястото на разстроената воля за смисъл се заема от желанието за удоволствие. Ето защо екзистенциалното разстройство често води до сексуална компенсация.
Логотерапията се опитва да накара пациента напълно да осъзнае своите отговорности; затова тя трябва да остави на него избора да реши за какво, към какво или към кого той се чувства отговорен. Ето защо от всички терапевти логотерапевтът е най-малко изкушен да наложи ценностни съждения на своите пациенти, защото никога не би позволил на пациента да прехвърли на лекаря отговорността да отсъжда. Логотерапията нито учи, нито проповядва. Тя е еднакво отдалечена и от логическите обосновки, и от моралното поучение. Ролята на логотерапевта се състои в разширяване и разгръщане зрителното поле на пациента, така че да види и да осъзнае целия спектър от потенциални смисли. Факт е, че да бъдеш човек, винаги сочи и отправя към нещо или някой извън теб самия – било то смисъл, който да осъществиш, или друго човешко същество, с което да се срещнеш. И колкото повече забравяш за себе си – чрез отдаване в служба на кауза или на любов към друг човек, толкова повече си човек и толкова повече се осъществяваш. С други думи, самоосъществяването е възможно само като страничен ефект от себенадмогването.
Смисълът на живота винаги се променя, но никога не престава да съществува. Съгласно логотерапията в живота може да открием този смисъл по три различни начина: 1. Чрез творческа работа или извършване на дело; 2. Чрез преживяване на нещо или среща с някого; 3. Чрез отношението, което възприемаме към неизбежното страдание. Първият, пътят на постижението или осъществяването, е напълно очевиден. Вторият и третият се нуждаят от по-нататъшно доизясняване.
Вторият път за намиране на смисъл е чрез преживяване на нещо – доброта, истина или красота, чрез преживяване на природата или културата и, накрая, но не на последно място, чрез преживяване на друго човешко същество в самата му неповторимост – обичайки го. Никой не може напълно да осъзнае дълбоката същност на друго човешко същество, ако не го обича. При това чрез своята любов обичащият позволява на обикнатия да реализира своите заложби – карайки го да осъзнае какъв може да бъде и какъв трябва да стане, той го тласка към осъществяване на тези заложби. В логотерапията любовта не се тълкува като прост епифеномен на сексуалните нагони и инстинкти в смисъл на т.нар. сублимация. Любовта не се разбира като прост страничен ефект на секса, а по-скоро сексът е начин да се изрази преживяването на онова пълно сливане, наречено любов.
Третият начин да се намери смисълът в живота е чрез страдание. Франкъл твърди, че този смисъл може да се намери дори когато сме изправени пред безнадеждна ситуация, сблъсквайки се със съдба, която не може да бъде променена. Защото това, което е от значение тогава, е да се даде свидетелство за най-важната сред неповторимите човешки възможности: да се превърне личната трагедия в триумф, страданието – в човешко постижение. Основен принцип на логотерапията е, че главната грижа на човека е не да получава удоволствие или да избягва болката, а по-скоро да вижда смисъл в живота си. Ето защо човек е готов дори да страда при условие, че това страдание има смисъл. Смисълът е възможен дори въпреки страданието. Правилното понасяне, т.е. истинското изстрадване на съдбата е постижение, дори най-висшето постижение, което човек изобщо е в състояние да извърши. Homo sapiens може да се разчлени на Homo faber, който създавайки, осъществява смисъла на своето съществуване, и на Homo amans, който преживявайки, срещайки и обичайки, обогатява своя живот със смисъл, и на Homo patiens, който призован да страда, се бори за смисъла на своето страдание.
Това, което се изисква от човек, е не да понесе безсмислеността на живота, както учат някои екзистенциални философи, а по-скоро до изтърпи неспособността си да схване негоната безусловна смисленост в рационални категории. Логосът е по-дълбок от логиката.
Логотерапията като техника:
Парадоксална интенция.
Често може да се наблюдава, че страхът на страхово-невротичния пациент се потенцира до страх от страха. Страхът от страха кара човек да предприеме бягство от страха; той бяга от страха, като – парадоксално – остава вкъщи: тук става дума за първия от разгледаните модели на реакция, а именно за агорафобния модел на реакция.
При натрапливата невроза пациентът се страхува от натрапливостта. Този страх бива мотивиран от неговото опасение, че това, от което страда, може да се изроди, може да е предвестник или дори признак на душевна болест… Докато страховият невротик предприема бягство от страха, натрапливият невротик влиза в битка с натрапливостта. Реакцията на пациента се състои в това, че той се бори със своите натрапливи хрумвания, осъществява сблъсък с тях, атакува ги – за разлика от страховия невротик, който бяга от пристъпите на страх. Тук става дума за типа натрапливо-невротична реакция на психопатната ананкастност, при което натрапливо-невротичния модел на реакция потенцира ананкастната психопатия до реактивна натраплива невроза.
Другояче стоят нещата при сексуалната невроза: битката за удоволствие е характеристиката на сексуално-невротичния модел на реакция. Сексуалният невротик преследва удоволствието и тъкмо затова се разминава с него; удоволствието е ефект, който не може да се улови, а трябва да остане ефект и не може да бъде интендирано. Битката за удоволствието прогонва самото удоволствие. Към форсираната интенция (хиперинтенция) на сексуалното удоволствие се прибавя форсирана рефлексия на сексуалния акт; прекаленото внимание се отразява не по-малко патогенно, отколкото прекаленота намерение.
Страхът осъществява това, от което се страхува. По същия начин форсираното желание прави невъзможно това, което интендира. Логотерапията използва този факт, когато опитва да насочи пациента към парадоксално пожелаване, съответно предприемане тъкмо на това, от което се страхува. Какво би станало, ако пациентът с фобия бъде насочен да опита да си пожелае тъкмо това, от което се страхува? В същия миг, в който той съумее да допусне на мястото на страха парадоксалното намерение, той, така да се каже, отнема вятъра от платната на своите опасения. Пациентът трябва да обективира неврозата и да се дистанцира от нея. Пациентът трябва да се научи да погледне страха в очите, дори да му се изсмее – за тази цел е необходима смелостта да бъдеш смешен. Лекарят не бива да се притеснява да каже или дори да разиграе пред пациента това, което последният трябва да си каже. Нищо не кара пациента толкова много да се дистанцира от самия себе си, колкото хуморът. …
Може да се каже, че фобиите, интерпретирани като продукт на изтласкани агресии, могат съответно да бъдат отстранени, когато – тъкмо по пътя на парадоксалната интенция – пациентът бъде подтикнат да прави тъкмо това, което страхът му го е възпирал да прави, с други думи, поне символично да изживее своите агресии. Парадоксалната интенция е опит за съзнателно издигане на сцената на автоматично, антифобийно и етаблиращо защитни механизми поведение. В рамките на психоаналитичния модел парадоксалната интенция може да бъде разбрана като симптоматично лечение, което мобилизира един защитен механизъм, изискващ по-малък разход на психична енергия, отколкото самият фобиен, съответно натрапливо-невртичният симптом. Резултатът е намаляване на страха и на симптомната продукция. Парадоксалното намерение е резултатно независимо от етиологическата основа на конкретния случай.
Дерефлексия.
При страхови неврози се наблюдава, че към страха-очакване, който много често се среща при тях, се прибавя и натрапливо наблюдение – тъкмо то е дяволското в този дяволски кръг. Който е обладан от страхливо очакване на една безсънна нощ, естествено ще иска да заспи: но тъкмо това искане не го оставя да се успокои и да заспи; а най-важната предпоставка за заспиването е отпускането. Човекът с нарушен сън не само страхливо очаква безсънието, но и се наблюдава с оглед на заспиването в степен, която вече го прави невъзможно; тъкмо изключителното желание да се заспи вече прогонва съня.
При натрапливи неврози, в сферата, засягаща решенията се стига до хиперакузия на съвестта, докато в когнитивната област, засягаща познанието – до хиперрефлексия, именно до натрапливо наблюдение; защото за натрапливия невротик са характерни скрупульозността и педантичността, свръхсъвестността и свръхсъзнателността. Това, което той търси, е абсолютно правилното решение и абсолютно сигурното познание. Но той претърпява неуспех именно по отношение на този децисивен и когнитивен абсолютизъм.
При сексуалните неврози също става дума за нещо различно: към форсираната интенция за сексуално удоволствие се присъединява форсираната рефлексия върху сексуалния акт – и двете са патогенни: свръхдоза намерение, както и внимание. В основата и на двете първоначално лежи онзи страх-очакване, онова страхливо очакване на някакво смущение, което, от една страна, поражда форсираното желание за нормално протичане на функцията, а от друга – създава също така форсираното самонаблюдение с оглед на смущението, което предизвиква опасения. Следователно става ясно, че в психотерапията нерядко е много по-важно да се отклони вниманието от някой симптом, около който то е било центрирано, отколкото да се премахне самият симптом.
Както страха-очакване се лекува с парадоксална интенция – по аналогия терапията на натрапливото наблюдение изисква дерефлексията като коректив. Докато парадоксалната интенция помага на пациента да иронизира неврозата, то с помощта на дерефлексията той е в състояние да игнорира симптомите. Дерефлексия в крайна сметка означава да игнорираш себе си. Много по-важно от това да презираш себе си (свръхсъвестност) или да зачиташ себе си (свръхсъзнателност) би било напълно да забравиш себе си (себенадмогване). Но в основата си дерефлексията е невъзможна без преориентиране на пациента към неговото специфично призвание и мисия в живота.
Да се извърши дерефлексия може само ако се действа въпреки това нещо, ако съществуването се насочи към нещо друго. И тук психотерапията се превръща в логотерапия, в екзистенц-анализа, чиято същност в известен смисъл е насочването на човека към конкретния смисъл на неговото лично съществуване, върху който може да се хвърли светлина едва аналитично.
Франкъл казва, че трябва да познаваме и признаваме не само нагонното несъзнавано, а и духовното несъзнавано; в този слой се корени и чувственото; разсъдъкът никога няма да бъде толкова остър, колкото чувтвително може да бъде чувството.
От всичко това става ясно, че в случаи на натрплива невроза е необходимо възпитание в доверие към несъзнаваното, доверие в несъзнаваната духовност, в когнитивното и децисивно превъзходство на емоционалното и чувственото у човека спрямо разумно-разсъдъчното в него. С една дума – това, на което трябва да научим натрапливия невротик, това, което трябва да му върнем и да го накараме отново да открие, е неговото доверие в нерефлектираната духовност.
Може да се обобщи, че логотерапията има 5 индикационни сфери. Като терапия, тръгваща от Логоса, от смисъла, тя е препоръчителна преди всичко в случаи на ноогенни неврози, които като такива, като ноогенни, не на последно място са възникнали поради загуба на смисъла. В тази първа нейна индикационна сфера можем да разглеждаме логотерапията като специфична техника.
Във втората индикационна сфера: в случаи на психогенни неврози, в които тя се прилага под формата на дерефлексия и парадоксална интенция, логотерапията въздейства като неспецифична терапия, тъй като различните патогенни модели на реакция, чието разглеждане тя цели, нямат нищо общо (?!) с проблематиката за смисъла. Дерефлексията и парадоксалната интенция – в случаи, в които действително са препоръчителни – атакуват неврозата в нейните корени, именно там, където кръговите механизми, които сега трябва да бъдат взривени, са станали патогенни. Логотерапията се изявява като каузална терапия, която атакува причините.
Различно стоят нещата и в третата индикационна сфера: тогава логотерапията престава да е терапия, и то поради простата причина, че в тази сфера тя има работа със соматогенното страдание, но в частност и с нелечими соматогенни болести. Тук става дума само за това, да се помогне на болния – дори и в неговото страдание, дори до последния миг – да намери смисъл, и то под формата на осъществяване на ценностите на нагласата. Това вече не буквално терапия, но не може да се отричи, че такава лекарска грижа за душата спада към лекарската активност и задачи.
В четвъртата индикационна сфера на логотерапията тя вече не е лечение, а бива конфронтирана със социогенни феномени като чувството за безсмислие, чувството за празнота и екзистенциалния вакуум, т.е. с феномени, спрямо които не може да се приложи медицинският модел, тъй като те сами по себе си все още не са патогенни; могат обаче да станат патогенни именно в случаите, в които водят до ноогенна невроза.
И накрая, в петата си индикационна сфера логотерапията се конфронтира със социогенното съмнение и отчаяние относно смисъла на живота; на нея е поверено ако не лекуването на болния, то поне човешката грижа за страдащи хора. Вече не става дума нито за специфична, нито за неспецифична терапия на ноогенни, съответно на психогенни неврози, нито за лечение или съпровождане на соматогенни, съответно социогенни случаи, а по-скоро за предотвратяване на ятрогенни (по-скоро психо-ятрогенни) неврози. Това са случаи, в които лекарят, съответно психиатърът, съдейства за интензивирането на екзистенциалната фрустрация – когато предлага на пациента напълно субхуманни представи, така че психотерапията волю-неволю се превръща в индоктринация, при това редукционистка.
Екзистенциалният вакуум, който е масовата невроза на сегашното време, може да бъде описан като частна форма на нихилизма; защото нихилизмът може да се определи като твърдение, че битието няма смисъл. Има заложена опасност и в т.нар. учение за човешката „нищодругоосвенност“: теорията, че човек не е нищо друго освен резултат от биологични, психологични и социални условия или продукт наследственост и околна среда. Такъв възглед кара невротика да вярва силно онова, което бездруго е склонен да вярва, а именно, че е пионка и жертва на външни влияния или вътрешни обстоятелства.този невротичен фаталисъм се подхранва и засилва от една психотерапия, която отрича, че човекът е свободен. Със сигурност човешкото същество е нещо крайно и неговата свобода е ограничена. Тя не е свобода от условията, но е свобода да се заеме позиция спрямо условията. Човек не е изцяло зависим и определен от условията, а по-скоро сам определя дали ще им се поддаде или ще устои. С други думи, човек по принцип е самоопределящ се. Човек не просто съществува, а винаги решава какво ще бъде неговото съществуване, какъв ще стане в следващия миг – има свободата да се променя във всеки момент. Човек е в състояние да промени света към по-добро, ако е възможно и да промени себе си към по-добро, ако е необходимо.
